Новата ми любов бе момчето, с което се разминах вчера. Той ми се усмихна. Сетне отмина.
Ала навън вали снаг и е зима. Аз вчера не съм и излизала.
Ние се срещнахме и разимнахме… Само в мислите ми.
Януарско събота, яну 14 2012
(п)Разни 9:40 pm
Новогодишни късмети…
Сватба (не моята!)…
Именни дни…
Последният изпит…
Края на нещо, което не се състоя…
9 години…
2012! Последна? Предпоследна? Поредна?
Всеки наш ден е нашият последен ден и нашият живот!
Червена светлина, зелена светлина четвъртък, дек 8 2011
(п)Разни 2:04 pm
„Straight ahead a green light turns to red…“ – Hooters, „Johny B“
(бисер на деня, собствено производство: „Ако те питаш дали имат…“)
Странно е… Много е странно, защото никога преди не ми се е случвало. Вероятно това го прави още по-хубаво, ала кой знае…
Имам предвид, че това е първият случай в живота ми, когато наистина имам надежда. При всички минали пъти, когато ситуацията е била идентична, надежда нямаше, само съзнанието за невъзможността на изпълнение на желанията ми. Причини за това винаги е имало и аз не съжалявам, че осъзнавах безсмислието на ситуацията, в която съм попаднала. Това ми помогна и да й се наслаждавам поне малко, пък и да си извлека необходимите поуки.
Сега нещата стоят съвсем другояче. Да кажем, че тук червената светлина показва някакви признаци за преминаване в жълта, а това, по всички закони на светофара, означава, че все някога ще премине в зелена. В този момент, почти два месеца след събуждането, имам чувството, че миналото е на светлинни години далеч, а това са само някакви си близо 60 дни. Е, светът се е променял за секунди, изненада не може да има.
Вярвам, че е време да вложа толкова надежда от себе си, че тя да преобърне хода на събитията. За пръв път осъзнавам, че предпочитам да се разочаровам жестоко, отколкото да не вложа никакви чувства. Възможно е това да се окаже необходимата подправка, възможно е и да греша, ала аз се считам достатъчно подготвена и за двата вероятни резултата.
А и незнайно как интуицията ми крещи в лицето ми, че крачката назад е направила за мен много повече, отколкото всички крачки напред досега.
„Ти закъсняваш понякога истино, но винаги идваш, идваш при нас!“ – Емил Димитров, „Ако си дал“
20 години четвъртък, ное 24 2011
Някои по-сериозни размисли 11:18 am
Днес се навършват 20 години от кончината на Фреди Меркюри. Няма нужда да казвам кой е той, нали? Нито пък има смисъл да обяснявам колко обичам музиката му.
Ето ви една статия със спомени за него, прочетете я, понеже моите думи ще са излишни.
* * * вторник, ное 15 2011
Някои по-сериозни размисли 11:55 pm
* * *
Някога във дните
намразени
без милост ще ти горчи.
Безумни са мечтите –
погазени.
Безпаметни, безсилни, сами!
Пропилени са нощите –
лунните
в безлунни надежди, уви.
И нехаещ за спомени влюбени,
ти мълвиш:
„Замини, замини!”
Безкраен си някъде в себе си,
омаян от порив, не от любов…
Къде я загуби вярата
лудата?
Подир вятъра– измамен от зов.
Фактология четвъртък, окт 27 2011
(п)Разни 8:20 pm
„Виждам стари истини; чувам думи като изстрели…“ – Стенли, „Стар парфюм“
(бисер на еня, собствено производство: „Цял блог в поста си…“)
Разумът е този, който по презумпция взима решенията. Ако е особено активен, както е в моя случай за мое нещастие, той замества дори сърцето в решаването на неговите собствени проблеми. И така чувствата, за които глас трябва да издига само изпомпващият кръв мускул, попадат под ударите на разума.
Фактологията тук се крие в един съвсем простичък парадокс. Умът, хладнокръвен и пресметлив, не е способен на чувсвтва. Взимайки решение за увствата, той изхожда само от чистия си прагматизъм, примесен с отсенките на егоцентричността и егоизма. Но той взима тези решения за сметка на сърцето, за сметка на неговите чувства, за сметка на неговото щастие. Защото само сърцето може да бъде щастливо, умът – единствено удовлетворен.
Взимайки решения за сметка на сърцето, умът не преценява неговия интерес, а отсъжда като справедлив съдия или поне си въобразява тази справедливост. И все пак… Всички последствия за чувствата остават за сърцето.
Простата фактология, произведена от простата логика, е убийствена. Разумът отсъжда и действа без значение от последиците. Унижавайки чувствата в своята логика, унищожавайки шансовете им в прагматизма си, разумът, когато е прекалено много, носи страдание. А разумът не може да страда, той не носи отговорност за действията си. Без с нищо да го е заслужило, всички болки и страдания ги понася сърцето…
Фактология, просто фактология… Затова и разумът в повече е нещастие!
„И остава друг албум – стара песен, стар парфюм. Чужда стъпка в снега. Старата тъга…“ - Стенли, „Стар парфюм“
Иззад страха… неделя, окт 16 2011
(п)Разни 10:30 pm
Аз чаках с години. Вероятно притежавам завидно търпение. А и какво можех да направя, като нищо не зависеше от мен?! Затова мълчах и очаквах онова, което може единствено да се появи само, като че по телепатия, подобно на новата любов на Мишо Белчев в „Булеварда“.
И ето че чакането магически приключи. Търпението малко иронично се оказа добродетел. Мисля, че виновникът да получа онова, което исках, има садистично чувство за хумор и е решил да го използва срещу мен.
Както и преди казах, Желязната каса няма разум… Защото желанието, което се изпълни, колкото и радост да донесе, донесе и неподправен ужас. Защото то по правило ще ме промени из основи, ала съвсем не може да бъде сигурно, че ще ме промени към по-хубаво. Разумът ми, доста предпазлив и мъничко жесток към мен, очаква само болка, ала Желязната каса не ще и да чува. Положението определено си е за смях!
Затова аз мълча и се усмихвам, вглеждайки се иззад страха, в най-красивата есен, която съм виждала от години насам, защото, макар и студена и погубваща, тя някакак странно и неправомерно ми носи надежда…
Loosing by having… part 5 неделя, окт 9 2011
(п)Разни 11:16 pm
Желязната каса, бидейки сама по себе си чиста противоположност на разума, не можеше да бъде наречена глупава. Ала това означаваше още и, че не може да бъде наречена умна…
Затова тя се утешаваше, че просто пресдставлява сърце и поривите й по презумпция са неразрешими противоречия.
Камъкът мъдрец, осъзнал най-сетне, че е изпълнил половината от желанието на Желязната каса, започна да се пита дали е изпълнил и другата му половина и въобще дали би я изпълнил. Той бе направил вече повече от достатъчно, премахвайки пречките пред изпълнението на желанието, ала то все някак не се довеждаше до финализиране. С проста логика камъкът достигна до естествения извод, че, за да го види изпълнено, Желязната каса сама трябва да го изпълни…
А тя, залутана в дебрите на собственит си въпроси, отчаяно гонеща крадеца на ключа си, като че се самоизяждаше в стремежа си да го настигне, ала не за да си вземе ключа, а само за да задържи крадеца… Стискайки отчаяно вратичките на касата си Обитателят мълчеше, осъзнал, че всъщност Камъкът няма да изпълни желанието, Обитателят на Желязната каса, познат още под името Сърце, и Крадецът на ключа на Желязната каса бяха единствените, които всъщност можеха да изпълнят желанието докрай…
Затова и Сърцето- Желязна каса тичаше напред, използвайки ключа си като пътеводна светлина, с горещата надежда да не го види захвърлен.
„…wake me up when september ends…“ четвъртък, сеп 29 2011
(п)Разни 11:28 am
„Summer has come and passed. The innocent can never last – wake me up when September ends.“ – Green day, „Wake me up when september ends“
(бисер на деня, собствено производство: „Ще слизаме нагоре или ще се качваме надолу?“ )
Септември си отива… Явно малко по-бързо, отколкото очаквах, защото за мен все още някакси остава август. Предполагам това е от навика август да ме преследва до края на годината и аз до го преследвам с началото на новата. Въртенето в кръг може и да е обосновано, кой знае…
Септември си отива. С него си отива и споменът от хвърлената високо горе шапка с пискюлчето, споменът за полета й, споменът за малката синя книжка, за предвкусването на бъдещето, примесено с мъничко паника. Предполагам, че вече мога да бъда наричана умна.
Септември си отива. С неговия кратък живот си отива и лятото и моята есен настъпва. Кестените вече пожълтяват, а вятърът носи хладен аромат. Слънцето обаче, все още упорито, остава да припича по пладне, не иска да си ходи. Глобалното затопляне го задържа. И все някакси „Пролет моя, моя бяла пролет…“ у мен неусетно се превръща в „Есен моя…“.
Септември си отива, за да ми донесе отново фината тъга на слънчевите лъчи през есенните листа на дърветата в парка. А може би и мъничко мир, малко красота, красота в смъртта, каквато трябва да бъде…
„Хere comes the rain again, falling from the stars, drenched in my pain again,becoming who we are…“ – Green day, „Wake me up when september ends“
Loosing by having…part 4 петък, авг 26 2011
(Само)ирония and (п)Разни 10:20 pm
„Няма връщане назад, по пътя поел съм, не мога да спра. Намерих заключена тази врата. Дали не оставихме там любовта?“ – Б.Т.Р., „Няма връщане назад“
(бисер на деня: „Москвичът е неморална кола…“)
В 10 часа вечерта не се очакваклепачите ми да тежат толкова, ала фактът си е факт. Не пиша по повода на променената цифра на годините, макар да осъзнавам, че скоро това чудо, наречено блог ще навърши две години. Прочетете историята, тя не е дълга.
Желязната каса притежаваше Обитател, който, преди да се превърне в Обитател, сам наричащ се Желязна каса, бе просто изпомпващ кръв мускул. Това е и неговата история. Тя следва да обясни защо Камъкът не бе изпълнил желанието на Желязната каса, а така и това на Обитателя й.
Макар и по същността си лишен от разум, изпомпващият кръв мускул осъзнаваше че трябва да си изгради по-здрава кожа, която да го защитава от собствената му деликатност. Така той си бе избрал да изгради Желязната каса, мислейки, че металът ще го защити.
Това бе първата му глупава постъпка.
Защото материята, твърдяа и студена, колкото по-твърда биваше, толкова по-лесно се трошеше. Касата не бе сребърна, да отвръща на ударите с огъване, тя беше желязна, да отвръща на ударите с пропукване…
И после Обитателят, странно защо, бе изградил касата си с две врати. През едната той пропускаше онези, които наричаше приятели и на тях доброволно връчваше ключове. През другата можеше да влезе само онзи, който си откраднеше ключ иотнемеше изпомпващия кръв мускул от притежателя му с едничкото оправдание, наречено любов.
Това бе втората глупава постъпка на Обитателя.
Защото той, изградил за бронята си две врати, ги бе заключил с еднакви ключалки. И въртейки се да посреща гостите си, бе объркал безвъзвратно кой от коя врата е влязал.
Седи си вътре Обитателя на Желязната каса, стискайки вратичката на любовта, опитвайки се да открие взели ли са му ключа или просто са объркали входа. Седи и чака с измамната надежда за яснота. А и очаква изпълнението на желанието си.
А Камъкът мъдрец с подкупната усмивка и тъжните очигледаше затворената Желязна каса, чудейки се сам дали е изпълнил желанието й…
„Замечтано погледнах във твойте очи. Не намери ли нищо за мен?“ – Б.Т.Р., „Няма връщане назад“
