“Summer has come and passed. The innocent can never last – wake me up when September ends.” – Green day, “Wake me up when september ends”
(бисер на деня, собствено производство: “Ще слизаме нагоре или ще се качваме надолу?” )
Септември си отива… Явно малко по-бързо, отколкото очаквах, защото за мен все още някакси остава август. Предполагам това е от навика август да ме преследва до края на годината и аз до го преследвам с началото на новата. Въртенето в кръг може и да е обосновано, кой знае…
Септември си отива. С него си отива и споменът от хвърлената високо горе шапка с пискюлчето, споменът за полета й, споменът за малката синя книжка, за предвкусването на бъдещето, примесено с мъничко паника. Предполагам, че вече мога да бъда наричана умна.
Септември си отива. С неговия кратък живот си отива и лятото и моята есен настъпва. Кестените вече пожълтяват, а вятърът носи хладен аромат. Слънцето обаче, все още упорито, остава да припича по пладне, не иска да си ходи. Глобалното затопляне го задържа. И все някакси “Пролет моя, моя бяла пролет…” у мен неусетно се превръща в “Есен моя…”.
Септември си отива, за да ми донесе отново фината тъга на слънчевите лъчи през есенните листа на дърветата в парка. А може би и мъничко мир, малко красота, красота в смъртта, каквато трябва да бъде…
“Хere comes the rain again, falling from the stars, drenched in my pain again,becoming who we are…” – Green day, “Wake me up when september ends”
