Желязната каса, бидейки сама по себе си чиста противоположност на разума, не можеше да бъде наречена глупава. Ала това означаваше още и, че не може да бъде наречена умна…
Затова тя се утешаваше, че просто пресдставлява сърце и поривите й по презумпция са неразрешими противоречия.
Камъкът мъдрец, осъзнал най-сетне, че е изпълнил половината от желанието на Желязната каса, започна да се пита дали е изпълнил и другата му половина и въобще дали би я изпълнил. Той бе направил вече повече от достатъчно, премахвайки пречките пред изпълнението на желанието, ала то все някак не се довеждаше до финализиране. С проста логика камъкът достигна до естествения извод, че, за да го види изпълнено, Желязната каса сама трябва да го изпълни…
А тя, залутана в дебрите на собственит си въпроси, отчаяно гонеща крадеца на ключа си, като че се самоизяждаше в стремежа си да го настигне, ала не за да си вземе ключа, а само за да задържи крадеца… Стискайки отчаяно вратичките на касата си Обитателят мълчеше, осъзнал, че всъщност Камъкът няма да изпълни желанието, Обитателят на Желязната каса, познат още под името Сърце, и Крадецът на ключа на Желязната каса бяха единствените, които всъщност можеха да изпълнят желанието докрай…
Затова и Сърцето- Желязна каса тичаше напред, използвайки ключа си като пътеводна светлина, с горещата надежда да не го види захвърлен.
