“Виждам стари истини; чувам думи като изстрели…” – Стенли, “Стар парфюм”
(бисер на еня, собствено производство: “Цял блог в поста си…”)
Разумът е този, който по презумпция взима решенията. Ако е особено активен, както е в моя случай за мое нещастие, той замества дори сърцето в решаването на неговите собствени проблеми. И така чувствата, за които глас трябва да издига само изпомпващият кръв мускул, попадат под ударите на разума.
Фактологията тук се крие в един съвсем простичък парадокс. Умът, хладнокръвен и пресметлив, не е способен на чувсвтва. Взимайки решение за увствата, той изхожда само от чистия си прагматизъм, примесен с отсенките на егоцентричността и егоизма. Но той взима тези решения за сметка на сърцето, за сметка на неговите чувства, за сметка на неговото щастие. Защото само сърцето може да бъде щастливо, умът – единствено удовлетворен.
Взимайки решения за сметка на сърцето, умът не преценява неговия интерес, а отсъжда като справедлив съдия или поне си въобразява тази справедливост. И все пак… Всички последствия за чувствата остават за сърцето.
Простата фактология, произведена от простата логика, е убийствена. Разумът отсъжда и действа без значение от последиците. Унижавайки чувствата в своята логика, унищожавайки шансовете им в прагматизма си, разумът, когато е прекалено много, носи страдание. А разумът не може да страда, той не носи отговорност за действията си. Без с нищо да го е заслужило, всички болки и страдания ги понася сърцето…
Фактология, просто фактология… Затова и разумът в повече е нещастие!
“И остава друг албум – стара песен, стар парфюм. Чужда стъпка в снега. Старата тъга…” - Стенли, “Стар парфюм”
