Предговор:

Долните редове се отнасят до времето, когато този мой блог бе открит и на драскаческо-писателската дейност в него бе даден старт. Сега  две години и половина по-късно, вкусовете, описани в текста, може да са се видоизменили малко, ала съвсем не съществено. След още някоя и друга година сигурно ще трябва да се появи и препредговора, че да обясни и тоя предговор.

Накратко:

Стела, 21 години, синьо-сиви очи зад рамки, самоирония, кафе, кожени якета, класически рок, графика, литература, философия, кино. И всичко това извън обичайните неща като дом, семейство,приятели, обич – те са константни… Някъде там се промъква и постоянния сблъсък на интровертното с екстровертното, постоянния контраст, постоянното дълбаене.

А понякога просто се забавлявам с нечии не особено правомерни действия, думи, претенции. Искам с тях да забавлявам и другите!

За изпадането в крайности – нито дума. Не е нужно.

С подробности:

Стела е просто името ми; изписано на латиница, с премахнати първи две и последна една буква, получава и половината от името на този блог.

Наистина са 21 годините, няма никакви съмнения, макар и аз честичко да припомням на желаещите да порастна, че съм на 5 годинки от 16 годинки. Бръм!

Що се отнася до очитеми – ту са сини,ту са сиви, ту са синьо-сиви, а се е случвало и разни хора с явно неправомерно зрение да ги наричат зелени. Както казах – неправомерно зрение. После като казвам рамки имам предвид втория си чифт очи – очилата. Обичаме се с тях, макар че заедно с това се мразим. То е едно сложно, сложно…

Самоиронията ми е абсолютна любимка сред личните прояви. Защото: “Благословен е този, който се е научил да се надсмива над себе си, защото той никога няма да спре да се забавлява.”, а любовта ми към афоризмите и бисерите е отявлена. И двете следва да си личат в тоя блог.

Кафето е нещото към което съм пристрастена, но не по обичайния начин. Не го пия, защото ме буди сутрин, не го пия заради кръвното, не го пия, защото няма какво друго да правя по кафенетата. Просто вкуса му, сладко-горчив, аромата му- един такъв дълбок, специфичен, запомнящ се, са достатъчни да ме накарат да го обожавам. Мога и без него, но не искам. Нали все пак трябва да се тровя някак, че иначе се цепя от колектива!

Кожени якета! Това е едно от нещата, на които съм посветила цял-целеничък пост. Думите никога не са достатъчни да опишат слабостта ми към това нещо, към посланието което има, към маниера, с който следва да се носи. Изключителна вещ, към нея – само с уважение! Все пак (извинете, но просто трябва да е на английски): The Doctor and Dean Winchester, ’cause they are wearing leather jackets!!!

Класическият рок беше откритие за мен. Твърде късно, вярно, но най-сетне си намерих “моята” музика. Безспорните ми любимци, още от времето, когато търсех да открия онези мелодии и текстове, които да отговарят на цялото ми многообразие от настроения, са Queen. Няма епитети, които да са достатъчно изчерпателни за тях. Тяхна е и най-любимата ми песен въобще – BOHEMIAN RHAPSODY. Обожавам и Too much love will kill you, Another one bites the dust, Fat Bottomed Girls, Hummer to Fall, Killer Queen, I want to break free, Love of my life, I want it all, Anybody to love, Princes of the universe, Who wants to live forever, Radio Ga Ga… Queen се намират на някакво нулево ниво, един абсолютен пиедестал извън класациите. На първо място след тях слагам следната “сборна формация”:

Rainbow (“SINCE YOU’VE BEEN GONE”, “FOOL FOR THE NIGHT” “I Surrender”,  “Street of dreams”, “Stone cold”, “Can’t let you go”, “Rainboy eyes”, “Catch the rainbow”, “Temple of the king”))

AC/DC (“MONEY TALKS”, “BACK IN BLACK” “T.N.T.”, “The Jack”, “Highway to Hell”, “Hell’s Bells”, “Rock’n'roll ain’t noise pollution”, “You shook me all night long”)

Whitesnake (“HERE I GO AGAIN”, “Fool for your loving no more”, “Love ain’t no stranger”, “Ain’t no love in the heart of the city”, “Still of the night”)

Nazareth (“LOVE LEEDS TO MADNESS”, “DREAM ON”, “Piece of my heart”, “Cocaine”, “SOLD MY SOUL”, “Love hurts”, “Moonlight eyes”, “Star”)

The Rolling Stones (“PAINT IT BLACK”, “Sympathy for the Devil”,)

Foreigner (“THAT WAS YESTERDAY”, “BLUE MORNING, BLUE DAY”, “Urgent”, “Cold as ice”,”Say you will”, “Waiting for a girl like you”)

Led Zeppelin – “STAIRWAY TO HEAVEN”, “Fool in the Rain”; Deep Purple – “Smoke on the water” “Strange kind of woman”; Styx- “Boat on the River”; Dio – “Holly Diver”, “Rainbow in the dark”; Kansas – “Carry on wayward son”, Aerosmith – “Rag Doll”, Genesis – “Invisible touch”, Phil Collins – “You can’t hurry love”", “Can’t stop loving you”  Uriah Heep – “LADY IN BLACK”, Scorpions – “Still loving you”, Soul Asylum – “Runway Train”;

(Стига толкова, че май ще се стигне до някоя и друга дискография…)

Що се отася до българските музиканти – обожавам Дони и Момчил и песните им като дует. Изключително оригинални, крайно различни от всичко, което някога съм чувала, с прекрасани текстове. Припявах си “Малкия принц” и “Утринна сянка” още, когато бях на 6 години ^_^

Гафика! И като казвам графика имам предвид портретизъм в графичен вариант. Имам слабост към рисуването с … химикал (наследство от чичо ми ^_^).

Литература е мноого разтегливо понятие. Не включва само тази, която чета, а и тази, която се опитвам да създавам сама. Отдясно на този пост, както и на всички останали, има един текст, който може да даде известна представа за това. Що се отнася до литературата, която чета – много нещо. Затова изреждам любими:

Български романи: “Време разделно” на Антон Дончев, “Осъдени души” на Димитър Димов, “Урок по доблест” на Радослав Михайлов.

Чуждестранни романи: “Тримата мускетари” (заедно с останалите книги от трилогията), “Графиня дьо Монсоро” и “Адската дупка” на Дюма, “Парфюмът” на Зюскинд, “Концерт без рози” на Елеонора Гашпарова, “Мемоарите на Шерлок Холмс”  и всичко за героя на Конан Дойл, “Десет малки негърчета” на Агата Кристи, “Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс, “Властелинът на пръстените” на Толкин, “Вийет” на Шарлот Бронте, “Фантомът от оперта” на Гастон Льору.

Обожавам комедиите на Шекспир, най-вече “Много шум за нищо”.

Поезия: Смирненски (“ДОЛУ ЖЕНИТЕ”, “Епитафии”, “На гости у Дявола”), Вапцаров (“Писмо:Адрес Сеньора Франческа…”, “Песен на другаря”, “Песен на жената”, “Борбата е безмилостно жестока”), Яворов (“Хайдушки песни”, “Вълшебница”), “В механата” (Ботев), “Един убит” (Дебелянов), “На едно червенокосо просякинче” (Шарл Бодлер)

На философията щеше да е посветено образованието ми, ако живеехме в нормална държава. Но не живеем, затова и не следвам философия. Любима категория ми е времето (и може би затова по-голямата част от идеите за него мога и да докажа, и да оспоря), любимо течение – екзистенциализъм (по-специално Мартин Хайдегер с Das Man и Хосе Ортега-и-Гасет с човекът-маса, както и Албер Камю с “Митът за Сизиф”), любим философ – Лао Дзъ. ( В тази насока, макар и не особено сериозно, искам да кажа, че еволюцията е първото, не кокошката или яйцето, защото кокошката е еволюирал птеродактил, а яйцата не могат да еволюират – те са просто яйца!)

Киното ми е малко като наркотик. Колкото и да знам, че е неправилно, в термина включвам и телевизионните сериали, защо – отговор няма…

Любимите ми филми са “Брулени хълмове” (1992) , “Фантомът от операта” (2004) и Алис (2009) (Hatter!!!) Включвам и “Париж, обичам те”, заради откъсът Place des Fetes (by Oliver Schmitz). Любимите ми сериали – “Доктор кой”, “Свръхестествено”, “Изгубеният свят”, “Тюдорите”, “Ало ало”.

Любимите ми актьори са естествено повече от актрисите: Рейф Файнс, Кристофър Екълстън, Хенри Кавил, Андрю-Лий Потс, Алан Рикман, Чарли Кокс и много други и все британци, защото БББББ (който си знае, си знае). Любимата ми актриса е Ема Томпсън. Страхотна е! ^_^

Поглеждайки сега колко много писания изредих в тази дълга и пространна “подробна” част, ми се струва, надали без основание, че не е особено вероятно четящите да се забавляват, докато четат, толкова, колкото се забавлявах аз, докато пишех…